ИСТОРИИ ОТ 4Х100 С ШОПСКА САЛАТА |
Андрея Илиев Илиев (ханко) |
АНДРЕЯ ИЛИЕВ
ИСТОРИИ
ОТ 4Х100
С ШОПСКА САЛАТА
РАЗКАЗИ В ПЪРВО ЛИЦЕ
Майонеза по панталона
Всеки мъж помни до гроб сефтето си. И аз го помня – как няма да го помня... Ама преди него ми е полусефтето. И него не мога да забравя.
Бях във великата възраст – 16 години. Без много косми под носа , но с паспорт – а какво е той, ако не доказателство, че си мъж?... Всичките ми приятели вече имаха за добавка към него и някоя разтърсваща любов. Само аз все още бях пред стените на крепостта – настървено ухажвах съученичката си Катя, едва откопчвайки за месец 2/два/ броя уплашени целувки. А уплахата си имаше сериозна причина – бащата на Катя бе много строг и много як в битността си на шампион по вдигане на тежести.
Някъде през втория месец на нашата любов Катя капитулира и след бърза серия от четири целувки за три дни, ме покани у тях – родителите й щели да ходят на гости. Облякох се като за абитуриентски бал, накиснах мутрата си в няколко парфюма и... звъня на вратата. Отваря Катя – облечена като холивудска звезда, чакаща “Оскар”.
- Татко ми донесе роклята от Франция – обясни тя, докато ме настани на дивана в хола.
Аз вече смело и задълбочено изучавах долната й част.
- Кога ще се върнат? – попитах по някое време, за да угася червената лампичка в главата си.
- По малките часове. С чичо Стоян са в националния отбор...
Лампичката угасна – по-точно огромните рамене на родителя й се скриха и аз предприех същинската атака. След малко гащичките й бяха в ръцете ми.
- И те са от Франция – с гордост рече тя.
Въпреки огъня, който гореше в главата ми, успях да им обърна внимание – снежнобели, меки, почти ефирни... Такива тогава нямаше по нашите магазини.
В този момент външната врата изтрака, чуха се гласове.
- Баща ми! – изахка Катя и скочи.
Аз бързо закопчах панталоните си, тя трескаво заоправя роклята си.
Той беше – грамаден, подозрителен и нервен, много нервен. Огледа ни изпитателно, изхъмка неопределено и под писуканията на майка й най-после седна на дивана. Катя ме представи като съученик, той пак изхъмка. Заваляха чинии и чаши. Жените чуруликат, оня сумти. В един момент напрежението изби – майонезата вместо в устата ми попадна на панталона ми. Катя скочи да ми носи салфетка, майка й отърча в кухнята за сол... А аз, диването, изчервен ги зауверявах, че ще се оправя сам – имам си кърпичка...
И започнах да търкам с нея. Движението край мен спря. Свърших... Странно: и тримата ме гледаха. Майката смаяно, Катя – ужасено, а баща й – него не мога да опиша...
Очите ми също се насочиха там, където те гледаха – ръката ми. Там мирно и кротко, оплескани с майонеза, си кротуваха Катините френски гащички...
Казват, че скоростта на светлината не била достижима. Глупости!...
ТРИ ДНИ, КОИТО РАЗТЪРСИХА НАШЕ СЕЛО
Здрасти, бате! Днес като останах малко свободен, реших да ти напиша тия няколко реда и да те питам как си. Ако се интересуваш за нас – добре сме. Купихме крава, заклахме едно от шилетата. А кокошките – кокошките нещо не несат.
Бате, в село дойде сексуалната революция. Но да не вземеш да избягаш от казармата заради нея – изгониха я.
А я докара Гочо Шогуна, тоя, дето взе хоремага под наем. Една сутрин цяло село осъмна в обяви – така де, елате довечера в хоремага, сексуалната революция дойде, ще има стриптийз.
Дядо Ранди ми вика:
- Ти да не вземеш да хукнеш натам! Туй ще е нещо седесарско. Главичката ти счупвам, да знаеш!
Дядо Кольо Гривека чу и извика през плета:
- Не е наше мероприятие. Туй ще е нещо от вашите, комунистическите. Нали вие се преименувахте сега на сексуалисти.
И тъй в цяло село. И едната партия отрича да е тяхна работа революцията, и другата също. Затова вечерта в хоремага били само поркачите – Кубинеца, дядо Киро Облака и Цинта. По-късно минали дядо Васил Кундура и баба Гаджовка. Тя, да знаеш, направи пропагандата – на другия ден обиколи всички къщи.
- Туй, мари, революцията било шафрантийска работа. Да не сте стъпили! Чалгаджии има, свирят, та се късат, а една шантонерка се съблича! Тъй ма, дибидюс гола!...
На другата вечер всички мъже се изнесоха към хоремага. И аз бях, бате! Една мадама, изрусена като Кина агрономката наистина се съблече. Оркестър свири разни парчета, а тя сваля блузата, полата, чорапите и ги хвърля към публиката. Дядовците затаили дъх. Чак като смъкна туй, дето се слага на циците, изпъшкаха. Очите им ще изхвръкнат, ченетата им се тресат и тракат! Хубаво беше, бате, ама не можах да я видя като си свали гащите, щото дядо Кольо Лисугера развали работата. Туй от циците падна до него, той го взе бързо и го натика отпред под дочените си панталони ... ти знаеш къде. Гочо Шогуна отиде да го иска, ама дъртакът не го дава! Развикаха се едни, други го защитиха... И ме видяха. Дядо Михал Цирея ме заведе при тати, а той ме изгони навън...
На другата вечер нямаше музика, защото чалгаджиите играеха бодигардове – пазеха жената, щото всички искаха да залепят пари по циците и корема й, а дядо Киро мушна чак в гащите й. После като се съблече, разбра се, че било само левче и другите много му се караха, че бил циция... После много ръкопляскаха и не спряха, докато не излезе и не се съблече пак... И още искаха, но Гочо Шогуна рече:”Утре.”
Ама на другия ден пред кметството се събра цялото женсо население – баба Дичка, баба Гичка, баба Кичка, баба Личка... Изкараха кмета отвън и му рекоха:”Ако тая уруспия до пладне не си отиде, ще я оскубем...”
Бате, спрях писането, щото госпожица Кадънкова, учителката по история, ме хвана, че не внимавам. Взе писмото, прочете го и ми го върна. Каза ми да продължа, щото както някое си американско Джони, описало едни десет дни, които разтърсили света, така и аз можело да вляза с моите три дни в историята...
А аз я гледах и си мислех, че е по-хубава от хоремагската....
Видение
В общежитието живеехме по трима. Карти, пиячка... Даже понякога и учехме. Живот. Една вечер тъкмо се кротнахме в леглата, ха да се унесем и вратата се отваря. И моля ти се, влиза момиче. Ама ей така, като у тях си. Не включва лампата. Започва да се съблича.
Иван и Гошо нервно примърдват в леглата, но мълчат.
Тя хвърля сутиена на моето нощно шкафче и влиза в банята.
- Вальо – изхърква Иван. – При теб ли?...
- Да излизаме – преглъща шумно Гошо.
- Глупости – срязвам ги аз. – Пийнала е и е объркала стаите.
В този момент момичето излиза от банята и пак е на една ръка ръка разстояние от всеки от нас. Протяга се сластно и закачливо казва:
- Ех, момичета, как ми се чука!...
Цял тон тишина на кристали... Онова говедо Иван обаче светна нощната си лампа.
Ръцете и стремглаво се озоваха между краката. Писък. Излетя навън...
- Глупак – мъдро отсъди Гошо по адрес на Иван.
В този момент тя пак влезе – едната й ръка бе между краката, втората на гърдите, с третата и четвъртата награби дрехите си и пак изхвръкна...
Цветът на мишките
Работя ... макар че малко ми е смешно да кажа научен работник. Никога се съм го приемал – работник плюс наука. Ама то по едно време беше пълно с такива – политически работници, криминални работници... А съм си биолог, работя в научна лаборатория. Та един ден ни сюрпризираха с генерален ремонт. Шефът вика:”За седмица обещаха да свършат, затова се съгласих.” Това преместихме, онова... Обаче белите мишки, дето са за опитите, никой не ги иска. Какво да правя – взех ги у дома.
Жената веднага се качи на масата и заяви:
- Или ги махай, или се изнасям аз!
Таня, петгодишната ми дъщеря, обаче бе във възторг. Заряза всякакви играчки и все край тях. Какво ли не ги прави – къпа ги, приспива ги, загъва ги, манджи им вари... Един ден чак ги боядиса с водните си боички.
Майсторите изпълниха обещанието си – след седмица се нанесохме обратно- Върнах мишките. Жената почерпи с шампанско по този случай, а Таня рева...
След повече от месец срещам в асансьора комшията Киро – абе, накратко казано, една пиянка. С него имаме обща тераса и затова ща не ща поддържам някакви социални контакти . Обаче сега го гледам – кукуряк. Пет следобяд, а той още трезвен.
- Вече не пия – стеснително казва той.
- Много хубаво – смутоловявам аз.
- Докъде стигнах – оживява се той. – Миналия месец по обяд се натиках. Излизам на терасата и – ужас! – гледам по перваза на вашия прозорец ходи мишка. Червена! После се появи втора – зелена! И трета – виолетова! Представяш ли си, комшу – виолетова мишка!... Отърчах в болницата. Докторът ме изслуша загрижено и вика:”Откога ти викам да спреш пиенето”. И на, спрях го – вече месец и кусур не съм кусвал капчица... И съм добре – няма мишки. Ни зелени, ни виолетови....
Сефте с убийство
Значи, едно време с мадамите не беше като сега – поиска ти се и всяка дава. А най-трудно бе първия път. Стискаха се, майка им!... Пазели се за съпруга си. И така ставаше, че някое момиче образоваше момчетата от целия квартал. Даже такъв лаф имаше – с еди-кой си сме кълкини братя, щото... нали разбираш? Е, накокошиних и аз гребена. Аверите викат:
- Ще те уредим при Анчето!
Тя живееше с родителите си на квартира в квартала – пъпчива, трътлеста и плесната в устата. Ама си беше цвете в сравнение с родителите си – скандалджии и софраджии. Колкото изкарат днес – до края на “По света и у нас” е изпито...
Та срещнаха ни – огледа ме, изхъмка.
- Да си на линия довечера към шест – вика. – Нашите ще ходят някъде. Видиш ли ги да излизат, веднага звъни у нас.
Трябва ли да обяснявам, че още в пет обикалях блока като вълк кошара? Каталясах. Викам си: що не седна в кръчмата отсреща?... Там обаче не дават да се седи без консумация. Момчетата ме предупредиха да нося шише ракия, но да не пия, защото “може да не ти стане.” Затова поръчах бира. Пък и горещо. Стана шест, бирата свърши – обаче и родителското тяло не излиза. Поръчах втора... трета.... Към седем гледам ги – отиват нанякъде.
Качих се като фъртуна на седмия етаж. Още докато застана на вратата и тя се отваря. Като ме грабна Анчето... Станах мъж.
Обаче по някое време джангър-лангър – техните се прибират. Анчето вика:
- Стой тука. Завий се в леглото през глава и не мърдай.
Посрещна ги. Баща й я пита какво става, а тя:
- Донка от нашия клас дойде и понеже стана късно, реши да остане да спи у нас.
- Извикай я, нека моите приятели я видят.
А приятелите веднага се обадиха – ако съдя по виковете, бяха поне десетина.
Анчето влезе в стаята и пошушна:
- Трай, така са насвяткани, че до час ще заспят всички. Тогава ще излезеш.
Върна се и вика:
- Заспала е вече.
След час обаче тя пак идва.
- Приспа ми се. Ще си легна. Абе не се тревожи, те спят до обяд. И сутринта да станем, ще се измъкнеш.
Заспах. Обаче след час се събуждам от страшен напън отдолу – три бири изпих... Отвън ония си празнуват ли, празнуват. Хич не ги е еня , че имам зор... Приближих към прозореца – другият блок се оказа на една ръка разстояние. Плюс някакви влюбени на една от терасите... Походих из стаята. Стана нетърпимо. Затърсих някакъв съд – пепелници, пласмасови чашки.... Абе, нищо сериозно... Пак към вратата – пият си хората, даже вицове пускат. Влюбените си гукат. Мъкааа... Ха! В ъгъла някакъв голям буркан. Като по поръчка! Уфф... Освободих се и легнах.
Сутринта се събудих от див писък. Гледам – Анчето държи голям буркан. Влязоха техните, по вратата виснаха част от сънените приятели. А Анчето все ми навира буркана и пищи.
Започнах да асимилирам: в урината ми плува с краката нагоре хамстер.
- Какво си направил?... Ти не си му дал никакъв шанс!... Татко, виж що нещо е изпикал тоя!....
НИЕ СМЕ НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР
Преди месец се върнах в Ню Йорк. Та там си пътувам с метрото, мисля си за моите неща и изведнъж водача бие яки спирачки. Абе и там шофьорското племе мамата си трака... Политнах напред и още не спрял в кръшното тяло на млада готина дама, от устата ми се откърти сакралното:
- Мамка ти!...
След като възстанових стабилно вертикалното си положение, пуснах рамото на жената и сконфузено казах:
- Excuse me!
Тя хвана ръката ми, погледна ме нежно в очите и попита на най-чист български:
- И все пак: мамка ти или excuse me?...
НЕ ЩЯЛА...
Стоим на опашка в данъчното. То май опашките вече само там останаха. Тю, мераклиите да се оправят с държавата край нямат! Сигурно защото нашата все си е в мъжката роля, нищо че инак е в женски род... Някъде по средата е заклещена млада майка с пухкав тригодишен хубавец. Близо петнайсет минути той кротува, зает с изучаването на наобиколилата го фауна. Обаче пенсионерите приличат на маймуни, но не скачат; бизнесмените гледат като лъвове, но не ръмжат; няколко женички кудкудякат, но не снасят яйца... И на хлапето му доскучава. Па като ревва...
Майката му се моли, целува, взема на ръце, обещава всичките съкровища на “Billa”, сърди му се, ха да се разплаче... Накрая сочи жената пред себе си – към стокилограмово плещесто същество с огромни гърди и черни лъскави мустаци – и заплашва:
- Ако не млъкнеш, ще те дам на лелката!
А тя се извръща, измерва я смразяващо и отсича:
- Притрябвал ми е. В къщи ги имам трима...
МАЙТАП ЛИ!?
Когато има един майтапчия в колектива, бива. Обаче съберат ли се двама, има голяма вероятност да стане сакатлък. Аз бачкам в енергото, по подръжката съм. Лятото е гот, ама завеят ли халите – забравям си къщата. Там електропроводът скъсан, тук трансформаторът гръмнал... Ама щях да ти говоря за майтапчиите. Събраха се в бригадата Пеньо и Ради. Хем двамата се бъзикат с другите, хем гледат един другиму.
Бяхме в Новозагорско зимъс – три дена и три нощи ни брули един ветрец. Вече си тръгваме и Пеньо да вземе да пусне в джоба на работните дрехи на Ради един презерватив. Взела жена му да ги пере и – хоп! – налита на него. Сложила ръце на кръста и съска като дрогирана змия:
- Що си ми донесъл, бе?
Ради обаче веднага чактисал и вместо да отреже “Мамка му и Пеньо!”, измислил една дълга и завъртяна история. Демек, от работата , от енергото де, му го дали, защото в Новозагорско имало много срамни болести. А така – венерически!... И завършил:
- Ето, тук е. Защо ми се караш – не съм го използвал!
Разминало се на Ради значи. Да, ама след няколко дни Радевата благоверна среща Пеньовата и спонтанно пита:
- Твоят донесе ли в къщи презерватив?
И й разказала историята. Връща се Пеньовица, обръща всичките му дрехи – няма! И чака го тя вечерта бясна.
- Къде е презерватива, дето ти го дали от енергото?
Пеньо в небрано лозе. А тя:
- Гиди, курварино! Ползвал си го, а?....
СРЕЩА ОТ ПЪРВИ ВИД
Отидох на работа в Израел още деветдесета година. Там в град Назарет се събрах с една руска еврейка, дете ни се роди.Кръстихме го на баща ми – Христо. Един такъв русоляв, синеок – не еврейче, а ангелче. Жената няма претенции за вяра, нали идва от страната на Ленин и Сталин – атеист. Обаче аз малко си вярвам и особено като си дойда в София, винаги ходя в църквата “Александър Невски”. И това лято така направих.
До нас една баба – слаба, черна и парцалива – плаче и Богу се моли за дребни човешки неща: още двайсетина лева към пенсията, да е зимата мека, че малко въглища да изгори, да докарат от евтиния аспирин... Синът ми никога не е виждал сиромашия и през цялото време гледаше бабата в устата в усилие да разбере всичко – все пак българския му е само от мене. По едно време очите му се наляха, пусна ми ръката и приближи към нея.
- Бабо, не плачи. Всичко ще се оправи. Ще имаш пари. И ще е топло, много топло... Лекарствата няма да ти трябват...
Тя отвърна очи от иконите, погледна го – бял, с руси къдри, добър, сякаш не е от този свят и унесено попита:
- Кой си ти, миличкото ми?
- Христо.
- Откъде си, ангелче?
- От Назарет.
Бабата тупна като круша... Докторите в “Пирогов” не успяха да я убедят, че е говорила с обикновено българско еврейче...
ГРЕШКА ЧОВЕШКА
Събера ли се с Пеньо, винаги се напиваме като талпи. С Иван се съберем – кафенце, пастички. С Митьо – ракийка, салатка. С Драго – две ракийки, салатки… Обаче закача ли се с Пеньо – кофа ракия и кофа салата не стигат!
Е, последния път… Натикахме се като мотики… Целувахме се, тупахме се, клехме се във вечно братство, ревахме от умиление… Качвам се на жигулата и към нас. Аз като се напия, карам като по учебник. На кръстовището до гарата ми върти буркан катаджия. Спирам. Гледам право. Ама май главата ми клюма… Книжката ли? Ето я… Я излез!… Излизам. Оня ме обиколи два пъти с ръце на бутовете и се подсмихва. Колегата му от другата страна спря някаква западна кола. Оттам музика, кикотене… Моят катаджия изхъмква и вика: “Ела с мене. Май трябва да надуеш тръбата.” Аз се чудя:абе каква тръба, аз никога не съм свирил на дудук, па камо ли на тръба. Оня ми се хили – демек, ще свириш и хоро ще играеш. Викам му:”Нито ще свиря, нито хоро ще играя, щото е демокрация…”
През това време от другата кола се развикаха и катаджията ми тикна машинално книжката в ръката. Чакай малко, вика. И почват разправия – ама голяма гюрултия беше.
Аз се клатя като онуй на стенния часовник и си викам:абе аз що да го чакам, щом книжката е у мен?… Качвам се на колата и мръсна газ. Отивам пред блока, мушкам я в гаража и в леглото.
Рано сутринта жената ме събужда бясна. Вика, на вратата те чакат полицаи, пак каква си я забъркал. Аз пък й просъсквам:цяла нощ сме били кълка до кълка, не съм мърдал от къщи!
Абе наистина полицаи:клатят се нервно пред вратата и питат дали съм еди-кой си. Същият, викам. Снощи къде беше? Ама аз съм подготвен:в къщи, честен кръст! Питайте жената. А тя през рамото ми:филм гледахме, швепс пихме/аз и швепс!?/ Ония се спогледаха и пак:абе ти ли си еди-кой си? Аз съм, викам. Къде ти е колата? Долу, викам, долу в гаража. Ами да отидем да я видим…
Отиваме. Смело отварям. Майко… Вътре стои полицейска жигула и върти ли, върти буркан…
- Бунак – изпъшка единият катаджия. – Поне да бе угасил лампата! Ще те убия…
ЛЯТНА ИЗПОВЕД НА ЕДИН ЛЕЙТЕНАНТ
…Късмет! Още младоженци и ни се падна карта за море през лятото. През август, представете си! Обаче там само пенсионери. Едно-единствено младо семейство от Сливен. Сприятелихме се. Пиячка, барове, в морето на луна и голи… На десетия ден сливналията смига към жените и вика:
- Да ги сменим, а?
И четиримата бяхме на по три-четири водки. Стана. И после амен всяка вечер…
След половин година минавахме край Сливен. Жената вика:
- Хайде да наминем до Ваньо.
Звъним. Излиза той, кани ни вътре. Обаче Катето го няма - представи ни някаква Елена.
- Да не си се развел? - попитах го скришно.
А той хъката-мъката - оная не му била жена, а любовница! Че като се ядосах… И как да не се ядосаш - той ми чука жената, а аз - любовницата му!…
ВСЕ ПАК САМОУБИЙСТВО
Експерт съм към МВР. Абе такива случаи имам – да ти зайде ума. Ама се разприказвам след три коняка, а сега съм още на два. Поръчай и ще ти завия такъв масал… Какъв е?… “Плиска”. А, добре… Е, сега вече може… Значи, водят ме при един размазан труп и казват:виж от какво е умрял тоя. Преглеждам го и намирам в гърдите му ей такава шикалка от ловна пушка. Пиша си документчето и го нося на следователя. Той го чете и вика:
- Ти сигурен ли си? Мисля, че е самоубийство.
Как няма, викам, в сърцето го намерих.
- Щото – вика – лицето Иван Петров е оставило писмо, че ще скочи от десетия етаж. И скочило.
- Не – викам. – Някой го е гръмнал и хвърлил.
Цъка следователят с език:значи, убийство. И почва наново. И действително открива, че на деветия етаж възрастни хора са се карали и мъжът е стрелял по жена си с пушка, ама не я улучил и пръснал прозореца… Убийство, въздъхва следователят и почва да пише.
Обаче дъртаците твърдят друго:дядото никога не държал пушката пълна. По простата причина, че един патрон е половината му пенсия. И съседите потвърждават, че като се ядоса, пенсионерът винаги плаши бабето си с пушката. Следователят квалифицирал убийството като неумишлено и пак започнал писането наново.
Обаче отнякъде изникнал друг съсед и казал:синът им така и така се ядосал на баща си, задето му отказал едни пари, та оня ден вкарал патрон в пушката… Следователят скъсал ядно бумагите и започнал начисто. Накрая въздъхнал и попитал:
- А как се казваше синът им?
- Иван Петров – рекъл свидетелят.
Следователят тръшнал химикалката си. Е, уточнило се – значи момчето като се скарало с родителите си, изпаднало в депресия и решило да се самоубие. Скочило, през това време баща му решил да плаши майка му и като прелитал край прозореца, уцелил го в сърцето…
- Е – вика ми после на мене, - видя ли, че от първия път познах, че е самоубийство?…
БРИГАДИРСКИ НЕДОРАЗУМЕНИЯ
Едно време имаше бригади. Много бригади. Нашето поколение с тях израстна.
Бях вече студент четвърта година и ме пратиха с първокурсниците в едно сливенско село да берем грозде. А нашият институт по принцип е дамски. Мъжете сме като за кадем. И с цел ефективност решаваме:пет момичета берат грозде, а едно момче изнася щайгите от редовете. Ето тая тактика ми създаде големи неприятности.
Имахме един Людмил – хубавичко момче, ама голяма маймуна. Дето е той, все се кикотят. Майтапчия, значи.
Е, той след една “тежка” вечер едва се довлякъл до лозята и паднал заспал в един ред. Момичетата от солидарност сами заизнасяли щайгите. Обаче една бдителна селянка го видяла и веднага го заяла:
- Защо не работиш?
- Уморен съм – рекъл й той кротко.
- Уморен ли? Мързелив си ти.
- Да. Много мързелив.
- И нахален! Ще се оплача от теб на началника. Как ти е името?
- Оплачи се. Името ми е Пенис.
И мушнал пак морна глава под лозата.
Та идва женището – червендалесто и мускулесто – слага ръце на кръстта и ми вика:
- Браво! Стоиш си тук, командире, ровиш си в книжките. А твоят пенис въобще не помръдва.
Бях като гръмнат.
- Как не мръдва? Вие откъде знаете?
- Ами не виждам ли? Момичетата се мъчат, а той клюма ли, клюма… Какво клюма, направо спи! За такова нещо трябва от комсомола да изключват!
- Слушайте, другарко, в края на краищата той си е мой.
- Така ли? – побесня тя. – До по-горните началници ще пиша! А тоя твой пенис… Ще видим! Главата му ще откъсна!…
Машинално си стиснах краката. Тая с тия яки ръчища…
ИЗВЪНЗЕМЕН В ТОАЛЕТНАТА
Тия дни се върнах от Босна. Синя каска, братче, световна задача от оонето!... За парички, я! За какво друго да чупя кръст на тия холандци. Имат пари, намират си маймуни за черната служба.
Ама аз на един му разказах играта. Без да искам, ама на, стана... Там няма палатки, бе! Всичко е на шатри, няма брезент, а пластмаса. Дори и тоалетната е в такава шатра. Мамка й тоалетна... Ние я копахме – към два и половина метра дълбока.
Абе, накратко:клекнах на дупката и чувам – туп! Пистолетът ми се изхлузил от кобура и паднал долу. Ами сега?... Осем дни докрая на мисията! Ако отида и кажа във взвода, има няколко шебека, дето ще ме спукат от майтап. И приказка ще ми пуснат в България, някой прякор ще ми закачат... За сто години напред поколението ми ще е за резил...
И решавам:ще сляза долу сам. Знам долу-горе къде падна... Надявам на краката химически чорапи, на ръцете гумирани ръкавици, на главата –хоп! – противогаза и слизам. Ама ротния ми в казармата на времето ненапразно казваше:войникът почне ли нарушение, винаги пропуска нещо. Абе като престъпника – винаги има една малка-малкичка грешчишца... И аз сгреших – не си взех фенерче. Долу тъмно като в кучо дупе. Вадя кибрит – цъкам. Онуй, миризливото, почти до коленете... Няма, бе, в земята гаче потъна тоя пистолет! Пак цъкам – няма. По едно време кибритът свърши. Да излизам да търся нещо за светене – не върви До коленете и лактите съм в... знаеш какво! Бре, ще ароматизирам лагера!
Викам си, няма как, трябва ми помощ. Ще дойде някой от нашите по нужда, ще му викна да си пусне кибрита. Ако е холандец, ще си трая – лаф не им чактисвам от езика. И чакам... Мисля:дано дойде Стоянов, дано дойде Пацо... Ама дойде ли Влаха, лошо. Най-лошо, ако се курдиса Дончо или Тодоров – тия хич не могат да пазят тайна...
По едно време идва някой. Обаче кой е, какъв е – нищо не мога да разбера - само нещо ... абе белее се нещо! Кляка. Оригва се и друго, ще извиняваш... Викам си: щом прави така, бай Ганьо ще е. Протягам ръка, май го пипнах за онуй, дето се белее и викам през разговорното устройство на противогаза:
- Градски, да имаш кибрит?
Чудо! Имаше човек – няма човек! Абе изпари се като перлова ракия на зидарски банкет.
Почаках малко – никой не идва. И ме гложди нещо: тоя що не се връща... Ако беше отишъл за кибрит, трябваше отдавна да се е върнал... Излязох горе.
Мале мила... Не можал да уцели горкия вратата и минал по-напряко. На стената изкуственото покривало отнесено като във филм за Мики Маус...
Холандец, бе! Намериха го след три дни на седем километра от лагера. Седи със смъкнати гащи в едни храсталаци, кръсти се по православному и си повтаря:
- Извънземните дойдоха!... Извънземните дойдоха!....
БЪЛГАРСКА ВЕНДЕТА
…Аз съм шофьор от "Чистота"-та, карам цистерна за фекалиите. Та вчера излязох рано, изсмуках тоалетната на гарата и тръгнах да се празня, когато налетях на катаджиите. Хубаво, всичко ми е наред - само книжката си съм забравил. Отбих се до в къщи да я взема. По-добре да бях платил глобата… Аз съм на третия етаж. Нахълтвам в спалнята - боже! Комшията от първия етаж на калъп с моята! И тъй се унесли, че не ме усещат… Е, кво? Да го коля? Аз може да съм лайнаджия, ама не съм луд!… Взех си книжката от нощното шкафче, слязох долу. Гледам - прозорецът на хола му открехнат. Дръпнах колата, вкарах шланга на цистерната вътре и пуснах фекалиите у тях… Що ми е да го коля?
ЗА КАЗАРМАТА – РАЗРЕШЕНО И СЪС СМЯХ
ВРАГЪТ В ТВОЕТО ЛЕГЛО
През 60-те в полосата на 3 армия, между Сливен и Ямбол, става крупно произшествие - някакъв тип взривява по Тунджа тротилови шашки. Вдигнати са на крак милициите на двата града. Накрая те уточняват - военен гърмял риба.
Генерал Джуров, тогава само командващ 3 армия, заповядва на подчинените си да издирят нарушителя. ЗКПЧ-та, ВКР-та, натегачи и съзнателни комунисти, командири-единоначалници и щабни плъхове плъпват из войските. Кръгът се стеснява около Ямболската дивизия, където командир е полковник Мирчо Асенов - по-сетне заместник-министър на отбраната. Той също насмита всичко под себе си. Гореспоменатите категории са задействани и тук. И нищо… Вечерта, уморен от напразните усилия, докладва смело на Добри Джуров:
- Другарю генерал, бомбаджията не е от моята дивизия.
- Проверихте ли добре?
- Тъй вярно, човек по човек…
Прибира се Мирчо Асенов у дома каталясал. Жена му го посреща:
- Къде се бавиш? Началник-щабът ти откога препира да слезем у тях - да почерпел за края на отпуската си.
Преоблякъл се той и слезли на долния етаж. Там - масата отрупана с риба.
- Откъде е? - посочил я с мрачно предчувствие полковник Асенов.
- Абе вчера на тръгване от село минах по реката…
- Със серкме? - с последна надежда продължил той. - Или въдица?
- Ами. Хвърлих две шашки в Тунджа - къде време да клеча с въдица…
ЧАЧИ
Един от най-колоритните образи в полка бе Чачи - началник-щаб на 1-ви батальон. Неординерността му започваше от външния вид - добряк с бирено коремче и коса някъде по тила, която веднъж на три месеца бръснарят със зор откриваше. По повод на този Чачов белег, Шипката - един от зевзеците на полка, бе констатирал:
- Когато Чачи започне да си бърше потта от челото, спира чак на дупето, щото там среща първите косми.
Интересни бяха и философските му размисли и изводи по остта началници - подчинени. Той например на полево занятие можеше да отиде без оръжие и секретни документи, но непременно слагаше в осигуряващия камион подвижна тоалетна.
- Един подчинен види ли интимните части на началника си - обясняваше той дълбокомисленно, - този началник вече не е началник.
Спалното на свързочния взвод, за който той отговаряше, бе на втория етаж, точно срещу стълбите. Решил Чачи да ги провери внезапно и хване в "крачка". Дръпнал вратата и се вмъкнал бързо. В същия момент до ухото му със страшна сила се забил войнишки нож - свръзките се състезавали помежду си. Чачи изстинал… Повикал малко за авторитет, но никога повече не ги проверявал изненадващо. Още в началото на стълбите, от първия етаж викал предупредително:
- Свръзки, аз съм капитан Атанасов! Качвам се в спалното!…
Бяхме на бригада на строящия се нов металургичен комбинат край Дебелт. В Бургас дойде цирк и ръководството на строежа откупи едно представление за войниците. Напълнихме го с 400 човека. Мен и Чачи като началници ни сложиха в ложата.
По едно време излезе един от клоуните с огромно бутафорно шише с надпис "балсам" и обясни, че ако плешивец или остриган войник се намаже, до няколко минути му пораства коса. И за огромно удоволствие приближи до нас и "намаза" Чачи. Той се изчерви, но изтърпя гаврата и съпровождащия я кикот от войниците.
Но ударът дойде след малко - появи се другият клоун с огромен дървен гребен, към метър някъде. Застана гордо изпъчен пред Чачи и констатира:
- Косата му е пораснала.
И се обърна към публиката:
- Нали?
- Даа! - изреваха четиристотин гърла.
- Да го среша ли?
- Дааа!
Когато гребенът заглади Чачи по главата, шатрата остана да се държи само на магии…
ДЯДО ГРЪНДИ БЕСЕДВА С МЕЧКА
Един от героите на армейския виц-фолклор преди 1989 г. бе генерал Грънчаров. Голямата му уста плюс острия език не се побираха по никакъв начин в натрапвания образ на висшия офицер - сериозен, улегнал, мислещ дори и в леглото за казармата.
Генерал Грънчаров или дядо Грънди както свойски го наричаха помежду си всички, служил няколко години под командването на генерал Джуров в 3-а армия. Младият тогава началник бил строг и взискателен. Особено държал на точността.
За едно служебно събиране Дядо Грънди закъснял. Влязъл в залата. Джуров - навъсен - пита:
- Защо закъсняхте, другарю полковник?
Ама вече му личи, че каквото и да чуе, наказанието е в кърпа вързано.
- Тя е дълга, другарю генерал.
Джуров повдигнал вежди.
- Слушам ви.
- Бях на полевото учение на Елховския полк на полигона. Тръгнах навреме, знам, че дотук имам петдесет минути път. Тъкмо да изляза от горския път към Чуката и пред джипката застана мечка. Стои, ръмжи и не мърда. Не мога да я заобиколя. Пистолетите ни празни, пък и те са забранени за лов… Гледам си часовника: закъснявам… И в изблик на безсилие рекох: "Мечко, заради теб генерал Джуров ще ме накаже…" И може ли да си представите, другарю генерал, като чу вашето име, тя се огледа уплашено и се дръпна от пътя…
Залата се затресла от смях… Добри Джуров също се усмихнал под мустак и разрешил на Дядо Грънди да остане…
ГЕНЕРАЛ НА БАНЯ
По времето, когато бойлерите по домовете бяха като частните самолети сега в България, генерал Грънчаров отишъл да отдаде дължимия дан на хигиената на Сливенските минерални бани. За нуждите на разказа припомням, че освен с крилатите си афоризми и късмета почти при всяка дейност да попада в комична ситуация, той се славеше и с двайсетте си слънчеви бани по рождение. Т.е. малко бе да се каже, че бе мургавичък - дядо Грънди си бе направо черен.
Та взел си нашия герой билет за теляк, накиснал се под душа, търпеливо чакайки да му дойде реда. Като си подложил обаче гърба, специалистът по изкарване на кир категорично отказал да изпълни задълженията си.
- Отиди при колегата.
- Тук съм на ред.
- Той работи с такива като тебе.
Позачудил се Грънчаров - да има теляк за генерали?
- Че какъв съм аз?
- Какъв бил - мангал! - ядосал се телякът.
- Аз съм генерал…
- Да, бе! Аз съм маршал Жуков тогава…
Още на другия ден Грънчаров извикал началника на КЕЧ - Сливен и разпоредил:
- Цеков, изпиши ми от София едно от ония чудеса… Бройлер ли, бойлер ли… И го монтирайте в квартирата ми, че на Баните ме дискриминират като негрите в Америка…
ОПЪРЛЕН КАТО…
Дивизионно занятие. Из Ямболско са разхвърляни стотици автомобили, бетеери и танкове. За хората да не говорим. Цял ден тази добре смазана машина се придвижва, атакува, минава към отбрана, крещи по радиостанциите и телефоните, яде, пие вода, пляска карти, чертае грандиозни замисли, форсира водни прегради. Към единайсет вечерта ръководството на учението дава почивка.
Тя заварва дядо Грънди в местността "Звездата" край Тополовград. Опъват му палатка край едни лозя. Той хапва скромно и си ляга, но след малко заръчва на шофьора на уазката си да запали огън, че му е студено. Оказва се, че единственото способно да гори наоколо са купчини стари лозови пръчки.
Примъкнал се генералът към огъня. Той лумнал и бързо загаснал. Войникът пак донесъл наръч материал. Сухите лозови пръчки поели и изгорели като барут. Войничето пак хукнало…
- Слушай бе, момче - ядосал се на резките температурни промени дядо Грънди. - С тия лозови пръчки генерал ли ще топлиш или п… ще пърлиш?
БРИГАДИР ЛЮБИ ФИАТ
Какво можеш да очакваш от човек, чието малко име е Бригадир? Я фобия, я мания… Е, нашият ротен имаше все още само мания - автомобилите. Тъй като бяхме още в тъмното социалистическо минало, той притежаваше - естествено! - жигула. Идеал му бе фиатът. Боготвореше го, възвеличаваше го. Колите за него бяха два вида - фиат и всички останали. Ето една от одите за любимата марка:
- Отивам на работа след обяд и гледам, че пред хотела се е събрала тълпа. Полюбопитствах. А те, братко, наобиколили един италиански фиат - червен, лъскав, нов, красив, блести! - и спорят дали двигателят му работи или не. Не губих време. Нали жената е медицинско лице, в жабката винаги имам слушалки. Взимам ги и - пам! - на капака. И установявам… Установявам, че двигателят работи!…
НА КОГО КАКВО МУ НАСТРЪХВА
В болничната стая бяхме трима лейтенати и един подполковник. На последния му викаха Фолксвагена. Коремът му започваше от брадата, тръгваше стремглаво напред, някъде към пъпа правеше пик и стремително нулираше в слабините. А гърбът му - прав като летище. Абе наистина му уцелили прякора - приличаше на изправен на ауспуха си фолксваген-костенурка. Та ние, лейтенантите, първите няколко дни пъшкахме, охкахме, ама къмто петия започнахме да оглеждаме сестрите и докторките. Пък после - коментарии…
Подполковникът не издържа:
- Да ва таковам у лапетата… Се за туй приказвате. Аз, като видя, че жената се съблича, косата ми настръхва!…
НАРЕЧЕНСКА ТЕРАПИЯ
Хванаха ме накрая на службата и мен нервите. Клепачът чука като мигач, ръката виси като орлово крило, а кракът трепери навремени като куче през януари. Докторите викат:
- За Наречен си, господин полковник!
Вземам карта, сбогувам се с жената. Тя скимти сякаш заминавам за Чечня. И загрижено се моли богу: "Дано не те хване СПИН."
След това влак, автобус, повървях пеша по едни стълби. Портиер, рецепция. Строга наборка с набръчкан като костенурка врат отсича:
- Осма стая.
Отивам. Обаче съквартирантът го няма и вратата е заключена. Чукам. Чакам. Обикалям… Чукам. Чакам. Обикалям… Половин час.
Един ме пита. Втори съчуствено вдига рамене. Трети псува. Четвърти…
Първият по едно време пак се яви:
- Що не вземеш резервния ключ от рецепцията?
Кешки да не бях го послушал!
Боцна ключ в бравата, завъртя. Аз чакам вече натоварен с куфарите. Отвори, направи крачка напред. После изхвръкна като коркова тапа и блед, ама блед! Сякаш змия го гонила. Дръпна яката на фланелата си и удари две мазни храчки в пазвата си. И едва успя да промълви:
- Жена…
Почесах се по врата:
- Абе да не са ме сложили погрешка в дамска стая?
А оня:
- Не, бе. Под жената имаше мъж.
И пак две храчки в пазвата: пу, пу…
- Чукат ли се? - облещих се аз.
Оня вече се бе посъвзел:
- Глупости. Правят терапия.
ПОЛКОВНИК ПО СТЪПКИТЕ НА НАПОЛЕОН
Полковник Николов бе младолик, симпатичен, спец в работата си, шегаджия, играеше ръченица и сиртаки, компаниите сами го търсеха, знаеше сигурно хиляда вица и така нататък. Но бе нисък - най-много два пръста над Георги Мамалев.
Веднъж началникът му, полковник Белчев, в момент на задоволство от свършената работа, рекъл:
- Николов, стабилен си, разтропан си, ама да бе поне педя по-висок…
Нашият се наежил и отговорил с достойнство:
- Господин полковник, да сте виждали хубав парфюм във високо шише?…
ПОЛКОВНИК РАЗСЛЕДВА КРУПНО ПРОИЗШЕСТВИЕ
В ямболско поделение започна строителството на голяма спортна зала. За откриването трябваше да дойде лично министърът на народната отбрана. Поради тази причина тя стана обект №1 за всички големи началници.
Най-отговорен, естествено, се считаше командирът на дивизията полковник Марин Янов - човек с такива ТТД /тактико-технически данни/, че би сбръчкал който и да е психиатър. Всеки ден той посещаваше строежа и даваше ценни указания, които, ако се изпълнеха, залата щеше да е мелез от наклонената кула в Пиза, панелен небостъргач и партизанска землянка.
Определен бе и денят на откриването. Цяла нощ Марин Янов не спа, защото, колчем затвореше очи, присънваха му се министерски вертолети и падащи звезди. Още в тъмни зори грабна старшината, отговарящ за обекта и го помъкна на последен оглед. Оказа се, че лошите сънища са цвете в сравнение със сюрпрза, който съдбата му бе подготвила. Точно там, където щеше да се опъва лентата, се мъдреше голямо кафяво лайно, вече облепено с расови зелени мухи.
- А! - изпъшка старшината и едва не припадна отгоре му.
Полковникът запази самообладание. Вперил очи в сюрприза като хипнотизиран, започна да го обикаля с бавни шамански крачки.
- Това не е наше дело - направи след малко първото си умозаключение, имайки предвид чуждестранна диверсия.
- Тъй вярно - съгласи се угодливо старшината. - Само тия говеда от танковия полк серат, където им падне.
Полковник Марин Янов не го чу, заслушан в шума от работата на мозъка си.
- Да е войник, не е войник - страх го е - извърши следващото откритие той.
Старшината го гледаше благовейно и не смееше да спре потока от гениални мисли.
- Да е офицер, не е офицер - срам го е - продължи да обикаля Марин Янов.
Изведнъж се спря осенен, плесна се по челото така, че мухите се разлетяха и отсече с железен глас:
- Старшина-школник е!
ШИПКАТА МЪДРУВА
Шипката бе една от забележителностите на кашишкото поделение. Дълъг и слаб, с характерни дартаняновси мустаци, с постоянен мерак и слаб ангел, остър език и пъргав ум, той бе фактор, с който всеки се съобразяваше.
Веднъж група проверяващи от щаба на дивизията го заварва да стои в градинката пред щаба. Наоколо - шаш и паника от тях.
- Хей - позачудили се те. - Какво правиш тук?
- Мисля - вдигнал рамене Шипката.
- Тъй ли? И какво мислиш?
- Снощи четох една книга. Там пишеше, че Господ раздавал дарбите под формата на целувки. Целуни те по главата - станеш учен. Целуни те по ръката - хоп! - художник. По краката - футболист!… И тъй нататък. Е, сега стоя и се чудя - къде ли е цункал нашия командир?…
БАТАРЕЕН КОМАНДИР ВКАРВА В МИША ДУПКА
Беше дребен, с физиономия на типичен селски труженик. Имаше много характерно окачване на раменете, в резултат на което каквото и да облечеше, все приличаше на чувал. Затова и войниците го бяха кръстили Веско Дрехата.
Като командир на минохвъргачната батарея най-голямото му "постижение" бе улучването на язовира пред вишката, от която обикновено големите началници наблюдаваха ученията. Когато мината кюснала във водата и пръските намокрили подплашените физиономии на полковниците, известният генерал Янакиев поклатил глава:
- Този направи нещо, което никой, откакто съществува този полигон, не е правил.
Естествено, че го наказал. Но сам не повярвал във възпитателната роля на устава, защото когато дошъл началния час на артилерийската подготовка на другия ден, саркастично обявил:
- Господа, да влезем в окопа, тъй като след една минута започва стрелбата на Първа минохвъргачна батарея…
ГОТВАЧОВА ЖАЛБА
Иван стои пред кухнята на поделението и реве. Часът е необичаен за рев - пет сутринта. Още по-малко пък прилича на Иван - четиредесет и две годишен дългуч, старшина и готвач на сто гладни гърла. Но той си седи на пейката отпред и реве ли, реве.
До него виси Течето - голям и мехурест старшина, сега дежурен по кухня. И го пита през минута:
- Що ревеш бе, аратлик?
Готвачът подсмърча и реве.
Пристига началникът на продоволствения склад Данчо. Той изважда продуктите и пита Иван:
- Що ревеш, бе?
Никакъв отговор. Или само подсмърчане - ако то е отговор. Течето отива да приготвя закуската. Данчо пак настъпва Иван:
- Абе какво ти става? Баш сега ли намери да се разкиснеш - нали го знаеш Течо какъв е кодошлия? Ще те спука от майтап.
Иван си реве ли, реве.
Закуската е готова. Войниците я изяждат. Работното подразделение започва да мие чиниите… Иван реве.
Течето пак се завърта около него.
- Какво става с тебе бе, аратлик? - душеспасително пита той.
Иван най-после дава признаци, че чува.
- Нъл знайш Стоян Чабуджака?
- Знам го - началникът на жена ти.
- Началник зер - изплаква Иван. - Зър него плача.
- За какво? - чеше се Течето по голямата глава.
- Ами таковал малко жената - изплюва камъчето той.
Течето въздъхва облекчено.
- Аз рекох, че някой е умрял. - После минава в настъпление: - Е, ти сам казваш, че било малко… Че като е малко, що ревеш бе, аратлик?…
ФЕНОМЕНЪТ БЕНИ
Всички, кой знае защо и откога, му викаха Бени. Беше пълничък, добряк и винаги с някаква зашеметяваща история на езика. Но още по-зашеметяващо бе ориентирането му - офицери, познаващи го отдавна, казваха, че колкото пъти се озовавал като старши на машина на "Петолъчката", никога не уцелвал пътя за полигона "Ново село".
Зимата на 1982 г. поделението бе вдигнато по тревога и един от батальоните получи задача да заеме приграничния рубеж. Ротният командир бе в отпуск и Бени пое управлението, тъй като другите двама офицери бяха дошли едва есента от военното училище.
Криво-ляво, в общата колона, стигнаха до границата. Оставаше да се намерят окопите. За беда половин метър сняг бе покрил земята и всичко бе станало равно като тепсия. Бени поведе колоната от осемдесет човека покрай граничното съоръжение. Тук окопи, там окопи… Вървяха като слепи Самуилови войници, отпред Бени като едноокия…
Срещнаха премръзнал овчар.
- Дядо - попита Бени, - знаеш ли къде са окопите на втора рота?
Старецът вдигна объркан рамене.
Колоната продължи пътя си за никъде.
Бени се обърна към залепения за него млад лейтенант и довери:
- Не знаел… Знае, ама тук всички са граничари и не казват…
БАЛЕЗДРАТА
Балездрата бе русоляв, с недоизживяно детство и винаги мускарав като циганче. Беше известен сред войниците с това, че като скачал веднъж оградата на поделението, се изсипал на главата на дежурния офицер като божие проклятие и че много донаждаше за всичко край себе си. Той бе най-точния стрелец, най-големия сваляч, пушеше най-скъпите цигари, почиваше всяко лято в Гърция, пиеше стогодишно уиски и прочие…
Веднъж нашият се прехвърлил през оградата в цивилни дрехи, наял се с череши във вилната зона и се курдисал за стоп на околовръстното шосе. На маханията му спрял очукан жълт вартбург. Вътре - шкембелия чичко с очила.
- Къде?
- В Бургас. Чака ме едно гадже - развързал торбата Балездрата.
Тя била дъщеря на шефа на Нефтохима, карала червено - "ама такова червено няма друго в България" - БМВ и закусвала само във виенска сладкарница. Затова той бягал от казармата, а не тя идвала при него - тук нямало виенска сладкарница.
- Ама ти войник ли си? - изненадал се шофьорът.
- Ефрейтор - поправил го Балездрата.
- И избяга?
- Всяка неделя. Понякога и през седмицата.
- Ами командирите ти не те ли търсят? - усъмнил се чичкото.
- Абе, търсят… Като занеса на ротния бутилка стогодишно уиски "Сто гайди"…
- Не мога да повярвам.
- Абе ако взема да ти разправям… Дядото колкото отпуска ми е купил - от триста дни казарма двеста съм бил в официална отпуска.
- И каква е тарифата?
- Петдесет марки на ден.
- Че той ротният ти трябва пари да е натрупал.
- Милионер е - кимнал уверено Балездрата. - Нали ти разправям, че само от мен има десет бона.
- А от другите?
- И от тях по толкова - убедено потвърдил нашият.
Обаче в Бургас чичкото изведнъж млъкнал, свъсил вежди и още по-изведнъж спрял пред комендантството.
- Аз съм командирът на дивизията - представил се той. - Искам да ми напишеш всичко, което ми разказа.
Балездрата не загубил присъствие на духа:
- Абе, аз съм най-големият лъжец в поделението. Що ми се връзваш?…
В АРМИЯТА ВЗЕМАТ МЕРКИ
Какви ли чудеса не стават в армията! Ето, в поделението, което е на изток от нас, войник се напи и падна от прозореца на втория етаж. След седмица излезе височайша заповед по случая. Някъде по средата пишеше:"…причини:1. Вратите на автомобилния парк не са запечатани…" Къде е спалното помещение, къде му е прозорецът, къде е шишето люта гроздовица, къде сцепената корава войнишка глава…
В поделението на юг от нас бе открита липсата на секретен документ. Най-ясното бе, че е изчезнал преди около 10 /десет/ години. И се взеха строги мерки - обраха пропуските за портала на хората от нашето поделение, които за по направо минаваха оттам. Къде е строго охраняваната секретна секция с часови отпред и два катинара, къде алеята, по която минавахме ние…
В поделението на запад от нас се самоуби ефрейтор. Ей така, дотегнал му живота - не армейският, животът въобще - и си теглил куршума. Нашият командир Марко /винаги съм мислил, че трябва да си голям мизантроп, за да си кръстиш детето Марко/ десет минути разяснява случая. Накрая забрани движението с велосипеди из района.
Едно войниче вляво от мен объркано попита друго:
- Тоя ефрейтор велосипед ли го е блъснал?
И тъй като оня не смееше да отговори, за да не го накажат, че приказва в строя, само си отвърна:
- Голям удар трябва да е бил…
ОРГАНИ НА СИГУРНОСТТА ТРЕНИРАТ
Полковник Колев от ръководството на МВР отишъл на инспекция в едно от районните управления в София. Естествено, започнал с планировката на началника майор Димитров. Седнали в канцеларията му и запрелиствали бумагите. В един момент Димитров се плеснал по челото и изревал:
- Карнобаат!
Мигом през вратата се шмугнали петима милиционери с по еди огромен куфар в ръце и се изнизали през друга врата в дъното на кабинета. Колев се позачудил, но нищо не казал. След десетина минути обаче Димитров пак извикал:
- Карнобаат!
Милиционерите излезли от дъното и припотени и на пръсти се измъкнали в коридора. Колев не се стърпял:
- Абе какво става тука?
- Тренираме, другарю полковник, тренираме. Нали знаете, че лятно време усилваме управлението във Варна.
- Е, и?
- Ами тия, моите бунаци, винаги слизат в Бургас - забравят да се прехвърлят при смяната на гара Карнобат за Варна.
Полковникът изхъмкал одобрително и продължил проверката. Майорът продължил тренировката.
През юни Колев изкарал една смяна на Златни пясъци и на гара Варна зачакал влака за София. По едно време гледа познат - майор Димитров с двама свои подчинени с куфари. Майорът червен и бесен, а милиционерите - почти да ревнат.
- Какво има, Димитров? - попитал Колев. - Какво се е случило?
- А, другарю полковник! Вие поне бяхте свидетел колко сили хвърлих. И на - трима пак заминаха за Бургас! Хем аз лично ги поведох.
- Не думай!
- Стигнахме Карнобат. Подадох командата и се изнесохме за другия влак. Влязохме в купето. Броя ги - трима. Поглеждам през прозореца и гледам, че ей тия две диванета спят в купето за Бургас. Извиках им "Карнобат", те скочиха и дойдоха при мен.
- Е, значи са станали петима - озадачил се Колев.
- Да, ама тия тримата, дето бяха при мен, при командата се върнаха в другия влак. И той тръгна!…
КАКА РАДКА ЗА МЪЖЕТЕ
В годините, когато сексуалното възпитание бе табу и проява на разюздан вкус, за просветата на новодошлите в малкото градче лейтенанти се грижеше кака Радка. Отначало това е било съвсем натурално, а с годините - все по-теоретично. Докато се стигне до банка информация за ученичките и родовете им до девето коляно.
Най-болезнено кака Радка преживяваше рогата по офицерските глави. Тя смяташе, че щом си удостоена с честта да се ожениш за жълти копчета и голяма заплата, трябва да си стискаш краката "поне в града". Когато чуеше за нещо нередно, тя намираше начин да заговори момчето. Думите й бяха горе-долу едни и същи:
- Туй, мъжете, сте много глупаво нещо. Ето, домъчней ми за моя… Стегна се, направя му салатата, ударя едно червило… А той се върне и рече:"Мамка ти, де си скиторила пак?…" Мине ми и мерак, и далак… Друг път се уговоря с някой и така, както съм с пеньоара и по чехли, се кача в колата му и идем нейде. Връщам се, моичкият пак пита:"Де беше?" А аз както си е:"Ходих да се …" Глупакът пак псува:"Мамка ти, все това ти е в ума!…"
Боже, колко, колко чуха тая свещена изповед!…
СТАРЕЦ ЗАЯКВА БЕЗ ФИТНЕС
Бай Мишо бе турист, мераклия и обущар в поделението. Най-мразеше да му пият водата от шишето, защото трябваше да ходи до другия край на района, за да го напълни. Най-обичаше да се прибира лятото пеша, защото тогава вървеше "рентгена". Тоест, залязващото слънце удряше булките перпендикулярно и тънките им дрешки ставаха прозрачни.
Допадаше му лафа, разбираше от шега и при него винаги ставаше моабет. Ето какви метаморфози бе забелязал у себе си с наближаването на пенсията той:
- Колкото по-остарявам, толкова по-як ставам у ръцете. Когато бях млад, събуди ли се, колкото и да го натискам, не мога да го укротя. Сега, размърда ли се, веднага го туширам.
ПОЛКОВНИК СЕ ОПЪВА НА МАНИПУЛАЦИИТЕ
Полковник Иванов - известен армейски плейбой в напреднала пубертетна възраст - получи бъбречна криза и бе приет във военна болница. На визитацията следващият ден лекарят уточни лечението и разпореди на придружаващата го млада и красива като кукла Барби сестра да извърши някакви манипулации. Иванов - верен на природата си - гледаше повече нея, отколкото слушаше какво се говори. Ето защо бе втрещен, когато, оставяйки сами, сестрата се наведе, сграби го за ластиката на нощницата и дръпна надолу. Иванов инстинктивно ги върна обратно. Тя пак надолу. Нашият - упорито нагоре.
Сестрата отчаяно погледна тавана.
- О, Боже! Пречите ми да си върша работата.
- Не може ли докторът?
- Господине, не съм на четиринайсет и уверявам ви, виждала съм наистина впечатляващи неща!
Иванов омекна, затвори очи и изтърпя манипулациите. Когато Барбито бе почти до вратата, той тъжно поклати глава и рече:
- Тежко е… Толкова години аз да свалям гащички, пък сега на мен… И то за манипулации!
ТРАНСПОРТНА ФИРМА РАЗВАЛЯ СЕМЕЙНО ГНЕЗДО
Автобусът за окръжния град се композираше в Елхово и после минаваше през Болярово. Там се допълваше и продължаваше към последната си спирка. Макар и много рядко, случваше се да се напълни още в началото и тогава през Болярово минаваше съвсем протоколно, без да качи никого.
Ето това протоколничене изяде главата на лейтенант Иванов, известен сред местните жители и колегите и като Дядя Ваня - веселяк с розови бузки и руса коса като плод на българо-чешката морска дружба. Та жена му се накани да отиде при майка си в окръжния град за цели три дни. Дядя Ваня я изпрати от терасата на апартамента - автогарата бе точно на петдесет метра от блока, а и тя тръгна без никакъв багаж.
Автобусът дойде, спря и потегли.
Дядя Ваня усети, че семейният ярем се сгромолясва като Берлинска стена и светът заприлича на рай. А в рая - ангелчета. В Болярово пък на ангелчетата викаха заселнички по 22-ро постановление на Министерския съвет за изграждане на Странджа-Сакар. Една от тях, със звучното име Красимира, тъкмо минаваше под терасата.
- Как си? - попита я формално лейтенантът.
- Да се кача ли? - отговори тя с надежда.
- Сложих вече кафето - уточни той и разкопча колана си…
След четиридесет минути некачената на автобуса и прескочила до магазина да напазарува госпожа Иванова влезе в дома си. Първото, което видя, бе Дядя Ваня - гол-голеничък, с цигара в устата.
- Бяха го напълнили още в Елхово - започна тя.
Очите й попаднаха на полата, блузата… сутиена… гащичките…
- Иване!… Какво е това? - с ужас прошепна тя, дочула вече и шума от банята.
- А, бельото ли? - бодро рапортува Дядя Ваня. - На Красимира са. Банята й не работела. Примоли се - да се изкъпела у нас. Как да й откажа?...
ИСТОРИЯ С ШПЕКОВ САЛАМ
На опашката за пенсии говореха най-вече колко трудно се живее с тия пари или за някоя далавера, напълнила гушата на еди-кой си. Второто обикновено се проточваше повече - всички знаеха как се прекарва месец на празни черва.
Сивият, сбръчкан мъж, облечен в зелен военен шлифер без пагони, такъв панталон с изваден червен кант отстрани и кафяви половинки с изтъркани подметки, винаги мълчеше. Понякога очите му пламваха, друг път устната му потреперваше. Или клатеше глава, но това можеше и да е тик.
Веднъж, след поредната разнищена далавера, той не се сдържа и започна нервно:
- Какви будали сме били… Какъв будала съм бил… Зададеше се празник и командирът рече:"Йорданов, виж там оправи нещо за банкета." И аз какво - заповед. Отивам при артелчика и вземам от него две щафети шпеков салам. Качвам се на москвича и право у винпрома. "Има ли ракийка?" - хиля се на портала. А те:"Само с мезето сме кът". Давам им шпека. Те качват двайсетина шишета.
Оттам пак на москвича и към "Родопа". "Има ли мезе?" - питам. А те:"Само пиенето е кът". Вадя пет бутилки. Те качват десетина щафети шпеков салам.
Връщам се в поделението и първата ми работа е да върна на артелчика двете щафети - да не подядем войниците. И правим банкета с другото… Какви, какви будали сме били…
Опашката мълчи, замечтана за онова време, когато можеше да ядеш шпеков салам и да си честен…
АРМЕЙСКА ПРОГНОЗА ЗА КРАЯ НА СВЕТА
Вчера бях наряд на портала. Ха да дойде колегата Гати – няма го. Взех да се притеснявам, хеле изтупа се Къньо – жълт и отпуснат като джигер.
- Глей го, бе, глей - утепал жена си!
Ченето ми висна и устата ми сигурно зейна като отворен капан за мишки.
- Кой?
- Как кой – Гати. Заварил я с комшията и я гръмнал със служебния пистолет.
И като започна Къньо една реч, заби ротния в земята по лаф.
- Аланкоолу! Сега аз да му карам наряда! Абе, умнико, че ако то всеки пуцаше и убиваше, тоя народ отдавна да го няма. Тринайсет века! Бош лаф! За един век щеше да се загуби България! Туй кръшкането ний за нищо го нямаме... Е, моята пачавра, с три деца и тя... И хубаво си живеех, не знаех. Но ме гложди друго – все с дъщери ми се кучи. Викам на комшията вдясно, с четирите мъжкаря:”Абе, как ги прайш?” Той се хили:”Чалъм има, мой човек.” Обещах му аз да почерпя, какво обещах – заседнахме зад шише пещерска мастика. И към края му ми издаде хватката:”Нали имаш пищов бе, комшу?... Имаш. Е, натискаш жената, правиш квото требва и когато си освобождаваш кефа, натискаш кондака. Кефа и гърмежа трябва да се слеят. Ефектът е сигурен!”
Повярвах му, братко. И тъй, с половинка мастика в корема се връщам в къщи. Хеле тя в спалнята. Тургам скришно пищова напълнен под възглавницата и я почвам. По комшийската рецепта.
Ефект... ще ми разправя той! Имаше, я! Не един – три бяха! Като гръмнах, жената припадна, моичкият клюмна като пенсионерски, а гардеробът се развика:”Предавам се!...” Е, кво – да я трепа? Ами! Успокоих се бе, честен кръст. Викам си – тия, женските, са от некадърници като тоя от гардероба. Мъжкото си е у мене, не съм имал, както дума ротния, “поле за изява”... А Гати че трепе. Абе, хайванино, то България ще се затрие...
Пък аз си мисля тъжно:”Какво България, светът ще си отиде за десетина години....” Щото и моя милост е патил. Една вечер в градската градина като патрул половин час гледах как се натискаха две пубертетчета. Дойде ми мерака и понеже маршрутът ми е край дома, рекох да се освободя в интерес на службата. Влизам в спалнята с команда “Бързо, ма!” и... застивам. На спалнята две глави! Какво глави, оня се уплаши и скочи – дибидюс гол! Ревнах като прободена в сърцето пантера и към него. Ама една кръгла маса има там – избяга зад нея. А отсам, а оттам – хванах го за рамото. Ама голо, изтървах го. Прекарах го по-долу... абе за оная работа го докопах, ама... Юрна се оня към вратата. И тогава без малко да сторя Гатювата. Извадих пищова и два пъти гръмнах подире му. Добре, че ми трепереше ръката – не улучих...
Ама аз не се успокоих като Къньо. Мъжкото в мене ръмжи. Не ме е яд, че оправи жената. Не ме е яд, че го избърсах... Яд ме е, майка му мечка, че го изпратих като войвода!
ГЕНЕРАЛ ИЗБИРА КУРСАНТКИ
Началникът на военното училище във Велико Търново, известен като тънък познавач и любител на женската хубост, инструктирал дълго комисията, която трябвало да проведе изпитите на първите кандидатки за офицерски пагони. След много приказки за знания, умения, здраве, дълг, добросъвестност и обективност, той се обърнал към шефа на комисията с по-нисък тон:
- Иванов, гледайте там… Абе да са по-засуканички…
Комисията провела изпитите, щабарите избистрили списъците, тиловаците облекли момичетата. Генералът приел строя. Минал край всяка персонално, огледал ги придирчиво отпред и отзад. Накрая се обърнал към вървящия по петите му Иванов и попитал заядливо:
- Абе, Иванов… Нали уж ги избирахте?
ДУМАМ ТЕБЕ, КОМАНДИРЕ - СЕЩАЙ СЕ, МИНИСТРЕ
В Н-ското поделение се сменят командирите. Старият показал на младия три бели плика и тайнствено казал:
- Като закъсаш, отваряй ги подред.
Не минал и месец и дошла проверка отгоре. Като заизваждали кирливи ризи… Командирът му призляло от зор и срам. Тогава се сетил за думите на предшественика си. Отворил плика с номер едно. В него имало лист с едно изречение:"Оправдай се с мен!"
Че като почнал нашият… Аз, видите ли, толкоз не съм си ходил в къщи, толкоз сили хвърлих, но бакиите на предишния командир са толкова големи, че и вие налетяхте на част от тях… Отървал кожата.
Не щеш ли, след няколко месеца пристигнали от още по-горния щаб. Пак недостатъци, нарушения… Плувнала пот по гърба на командира. Но - сетил се за пликовете. Номер две криел следната поръка:"Обещай, че ще оправиш всичко!"
На разбора командирът взел думата, па като занареждал: аз знаех за голяма част от слабостите, тъкмо бях започнал да ги отстранявам, задействах механизмите и хората, до месец няма да има кусури… Повярвали му.
След някое време обаче се върнали. А той що може да стори без пари и пълна раница с демокрация… Мяркала му се вече възможността да си тегли куршума, но да не търпи ругатните и забележките по свой адрес. В момент на проблясък се сетил за последния плик. Радостно се затичал към касата:"Пак ще ме отърве старото куче!" С треперещи пръсти отворил вълшебството, обозначено с номер три. "Стягай си багажа" - лаконично посочвал изхода бившият …
ИДИОТ ЛИ?!
Лейтенант Иванов бе лунен образ и служеше в малък южен гарнизон - нещо, което се различаваше по женската част от Сахара само по това, че имаше зима. След няколко месеца служба там божиите му дадености бидоха съвсем естествено в нещо, което никой не би поканил на вечеря. Една от странностите му бяха автопоходите - съвсем неочаквано след работа, ударен от хормона, той отлепяше за родния си град в Северна България. На другия ден сутринта беше на развод - е, с час или два закъснение.
При едно от тези сафарита край Гурково му махат на стоп две чехкини.
- Бургас? - питат те.
- Естествено, че съм за там - усмихва се той.
Качва ги и потегля за своя мил далечен гарнизон…
Теменужена лятна вечер. Десетина лейтенанти чакат в гарнизонния стол да се опържат редовните яйца на очи и мечтаят с нега някоя бдителна майка да изпусне контрола над щерката си… В този момент нашият герой застава на вратата с два ангела.
- Спокойно, пичове - предупреждава той. - Ще направим график!
През следващите седем дни командирът на поделението успява да установи само, че двама от младите му офицери постоянно липсват…
Извод: не винаги идването на идиота на вечеря е гаф.
ОЩЕ ВЕДНЪЖ ЗА ДУШАТА
Малчев беше офицер и бохем - като че ли оживял от старите хусарски балади. Като работеше - беше както трябва. Като пиеше - с цялото градче. Като тръгнеше с гадже - бе най-хубавото и никога над 18 години.
Веднъж в Ямбол седял на маса с приятел. Дошли две попрезрели хубавици. Едната решила, че Малчев е неин.
- Слушай - отрязъл я той. - Ако мислиш, че тази вечер ще спа с теб, няма да я бъде.
- Защо? - изумила се тя.
- Не ми харесваш.
- Че ти на жената само външността ли гледаш? - клъвнала го жената.
- Ами какво друго?
- Душата!
- Аз души не чукам - вдигнал безразлично рамене Малчев.
СТАРШИНА УДРЯ МАКДОНАЛДС В ЗЕМЯТА
Старшина Стоянов обича да си похапва и това си му личи - води поне с пет килограма на великия Лаурел. Плюс това е изобретател - като застъпи дежурен по хранителен блок, кара готвачите да му правят специална принцеса. Гениалното е, че се маже от двете страни с кайма.
- Защо от двете, господин старшина? - попитал недосетлив войник.
- Имам нежни венци - кървят от препечения хляб - пояснил той.
Големи фирми, като "Макдоналдс" например, вече търсели контакти с гениалния воннослужащ. Специалисти твърдят, че хамбургерите, хот-договете, сандвичите, традиционните принцеси нямат шанс в бъдеще в съперничество със стояновките…
КАПИТАН СЕ СЪРДИ, ЧЕ Е НАКЛЕВЕТЕН
Капитан Чакъров бе известен сред всички с: първо, че всяка трета негова дума е псувня; второ, че това е абсолютно неадресирано, просто досаден навик и трето, че изобщо не се чува от него. Затова и никой не му се сърдеше.
На инспекторска проверка войниците ей така, за кодош, се оплакали, че командирът на батальона редовно споменава заоблените им части или директно майките им. Възмутен до дъното на душата си, полковникът извикал Чакъров и го наругал.
Зачервен като домат, искрено убеден в невинността си, той изприпкал до строя на подчинените си и попитал огорчен:
- Някой се оплакал, че съм ви псувал. Че кога съм ви псува бе, вашта мама?…
ВОЕНЕН ВЪЗРОДИТЕЛСТВА НАД МОПАСАН
Във военното училище старши лейтенант Еврейски, освен с кривия си нос, бе известен и с откритието, че на офицера са нужни 60 /шейсет/ думи - тия, които са регламентирани за употреба в уставите.
Та веднъж курсант Монев, назначен да почиства канцеларията му, забравил там томче с разкази на Мопасан. На следващото чистене си го прибрал.
След ден Еврейски го извикал.
- Оная книга къде е?
- Книга ли? - озадачил се Монев. - Коя?
- Оная бе… на оня, как беше… А, Гидьо!…
БЪЛГАРО-СЪВЕТСКАТА ДРУЖБА КАТО АВТОБУС
В ония години, когато българо-съветската дружба бе като слънцето и въздуха за всяко живо същество, пари имаше, а проблем бяха материалите. Е, през цялата си служба старшина Михов бе това - човек за специални поръчения. Потрябва цимент - айде, Михов, за Девня. Липсва боя - айде, Михов, за Русе… И той носи. Непременно. За него казваха: заиска ли ти нещо, или трябва да го биеш, или да му дадеш.
Веднъж го вика командира и му казва: в еди-кое си софийско автостопанство има бракуван автобус, уговорено е да го подарят на поделението. Отиди да го получиш.
Обаче там се оказва, че са размислили за адреса на подаръка. Гледа го Михов - хубав е автобусът. Лошо е, че друг ще го вземе. А най-страшното е, че ще му падне реномето. И мозъкът му започва да щрака. Ролята на Нютонова ябълка изиграва един плакат, където Тодор Живков и Леонид Брежнев, в братска прегръдка, махат на невидимата работническа класа. /Да не си помислите, че двамата титани на интернационализма падат на главата на старшината, както ябълката хлопнала Нютон - слава богу, не!/ Михов се сеща, че поделението, в което служи се води "Поделение на българо-съветската дружба". И хуква да пита за приемния ден на Цола Драгойчева. И още по-естествено - цъфва в кабинета й.
- Другарко Драгойчева, старшина Михов от поделението на българо-съветската дружба! - представя се той прясно избръснат и полят обилно с одеколон "Тройной".
И като започва… Трогната от покъртителния разказ за нуждите на войничетата от автобус, нечестните софиянци и неялия и непилия три дни от мъка, че не може да изпълни задачата военнослужещ, Цола Драгойчева в качеството си на председател на Комитета за Българо-съветска дружба вдига телефона и прави директора на тараторени парченца.
А след час старшина Михов се изнася към поделението на българо-съветската дружба през шпалир от изпънати дападжии. Естествено, на автобуса…
КАПИТАН РЕШАВА ПРОБЛЕМ ГЕНЕРАЛНО
Батальонът се готви за инспекторска проверка от Министерство на отбраната повече от месец. Ден след ден, с часове на нажежения плац се проверяват дрехи, оръжие, ножчета, игли, конци, партенки… Да ти дотегне да живееш, не да служиш.
Най-сетне идва великият ден. Глутница насъскани майорчета се втурват сред войниците и започват да търсят кусури. Обаче месецът труд не е отишъл напразно - бойците са тип-топ. Накрая обаче и блъскането на проверяващите се увенчава с крупен успех.
- Другарю капитан! - вика победоносно един от тях на командира на батальона. - Този войник няма в раницата за бойна готовност четка за зъби!
Капитан Иванов - мъжага, до който Шварценегер би изглеждал тинейджър, - приближава и пояснява бавно:
- Тя няма да му трябва.
- Как няма? С какво ще си мие зъбите?
- Ей сега ще му ги избия…
ЕХ, НИНА!…
Тая Нова година я срещах като войник. Бях наряд до пет часа следобяд на 31-ви. Командирът ни пусна гарнизон. Къде да отида? Тоя въпрос мъчеше още двайсетина боеца от поделението. Да си ходим в къщи - далече, утре застъпваме пак в наряд. На дискотека - скъпо. Тогава едно ефрейторче подхвърли идеята за хижата над града. Демек на теферич. Курдисахме една голяма трапеза - почти петнайсет нереза. В другия край на залата - още една такава маса. И повечето женски. Към десет като се омешахме в едни танци… То не беше друсане, то не беше скачане. Към единайсет докопах едно женче - бонбон! Два танца, три танца… Лампите само цветни, полутъмно е. Едно ми ти кораво задниче, едни ми ти гърди… Впие устни в мен - мале, като прахосмукачка "Делонги"!… Пихме, сядахме, ядохме, пак танцувахме… Викам й:
- В коя стая си?
Мълчи… И гледа някак по-така… Бре, да му се не види!
След дванайсет чатнахме още един танц, тя ме погледна пак по-така и излезе. Аз - след нея. Видях в коя стая влезе.
Върнах се. Ударих една чаша вино. Гледаше ме… Какво искаше да каже? Ударих още една. Войнишка кръв юнашка закипя. И още една чаш-чи-ца… Как какво иска да ми каже? След нея, ходом-марш!
Вратата не беше заключена. Вмъкнах се. Тъмно. Почаках да посвикна с тъмнината и постепенно различих три легла. В първото се очертаваше някакво тяло. Приведох се. Ами ако не е тя?… Клекнах и пуснах ръка под одеялото. Напипах нечия ръка.
- Нина - рекох тихичко.
Нищо.
Погалих я. И пак:
- Нина…
Леглото изскърца. Дебел мъжки глас отегчено уточни:
- Не е Нина. Мъжът й е.
Времето спря. Когато тръгна отново, бях на километър от хижата. Сърцето ми подскачаше между кътниците…
МАЙОР ПИЕ НА ГОЛЯМА АВАНТА
Майор Рашев бе известен във военното училище с прозвището Мърдата и хубавата си жена.
Веднъж седял с двама колеги в едно заведение на главната улица. Другите гледали засуканите мадами в шарени дрешки навън, Рашев гледал пълните бутилки с шарени етикети вътре. Кой каквото си няма, както е казал поетът.
По едно време колегите зацъкали като руски часовник "Слава" - отвън на тротоара се заприказвали две жени. Едната била сива и дебела, а другата - о, Боже! - удряла в земята София Лорен, Клаудия Кардинале, Орнела Мути и другите италиански грозотии.
Майор Рашев се отклонил за миг от стъклариите, равнодушно огледал пищните форми на два метра от носа си и осенен от внезапна идея, предложил въодушевено:
- Купувате ли бутилка "Джони Уокър", ако я доведа на масата?
- Айде, бе! Майтапчия!
- Давай!
Рашев се завлачил към вратата, оправдавайки прякора си. Все така приближил жените, безцеремонно прекъснал разговора им и подкарал русокосата навътре. Там вече пришпорвали келнера.
Колегите подкарали флирт. Рашев подкарал уискито. Двамата се чукали като овни с рогата за сърцето на красавицата. Рашев мятал чаша след чаша, борейки се да намали кафявото вътре… Идилия.
По едно време хубавицата плеснала с ръце и дръпнала Мърдата за ръкава:
- Хайде да тръгваме. Трябва да вземем децата от детската градина.
Той равнодушно вдигнал рамене и изпразнил чашата в гърлото си. Ченетата на колегите висели със страшна сила…
НАШ ЧОВЕК ИЗБИРА
Когато се наливаха основите т.е. когато се трупаха зелените пари, сливенски старшинка стигна до Австрия дори, за да се сдобие с автомобил. Купи го, подкара го с добро предчувствие към родината. За беда на Дунав-мост го хвана едно от големите задръствания. Едва се стъмнило и влашките бизнесмени тръгнали по колите.
- Бате, мадама искаш ли?
Нашият кимнал уклончиво.
Като от мрака се родила за отрицателно време жената - ниска, черна и с патладжанени дебели джуки.
- Ти майтап ли си правиш с мене, бе! - ревнал той с наранено естетическо достойнство.
- Няма проблеми, бате! - вдигнал умолително ръце влахът. И докато ги снеме, ето ти ново цвете. Огледал го сливналията - абе два крака, две ръце, един нос, една уста, две очи, вероятно една и между…Нищо особено!
Поклатил глава недоволен.
Циганинът вдигнал ръка - и тая жена изчезнала; махнал надолу - като от пяната на европейската помия, течаща по Дунава, израстнала чудна ромска Афродита! Години - най-много седемнайсет… очи - огън… крака - като на Клаудия Шифър, а циците - като на Памела Андерсън...
- Колко? - преглътнал нашият.
- Петдесет марки - мазно светнал с очи колегата-бизнесмен.
Всичките ганьовци в гените на сливналията 1300 години назад изпищели от възмущение! А той рекъл:
- Ти акъл имаш ли, бе? Аз за петдесет марки половин Ямбол ще очаткам!…
СЕКСТУРИЗМЪТ КАТО ФОРМА НА ПРОСПЕРИТЕТ
Упадъкът на една държава проличава не само по цената на бензина, тока и хляба, но и от това дали е обект на секстуризъм. Идват ли чужденци да чукат в нея - мани я тая държава… Като Пуерто Рико - да е отишъл Чико в Америка да чука Шарън Стоун? Но бате ти Джони редовно прескача до Пуертото да опъне малката Долорес за жълти центове… Така че - чукат господарите, победителите, богатите, които уж плачели.
А бяхме и ние от тях. И чукахме - от Прага до Владивосток. Половин Европа и цял Сибир. Той, Сибир, бе като Пуерто Рико - много евтин. Вървяха кервани чукачи /не чукчи!/ - от трудови колективи, научни институти, апеката, отряди учащи се…
МНО също не остана назад. Ежегодно се организираше военен влак на дружбата, който обикаляше европейската част с 300 мъжкари с пагони и оставаше след себе си ревящи мамашки и неизбежен бум на раждаемостта след девет месеца.
Помамени от перспективата да таковат, без да пазят, за братската страна заминаха и капитаните Николай Ц. и Стефан Ш. След безкрайното обикаляне по мавзолеи, музеи и галерии, най-после групата бе разпусната да свърши истинската работа, за която бе дошла. С пачка рубли и сак с върла карловска анасонлийка и коняк "Слънчев бряг" за десерт двамата наши герои нахлуха в близкия ресторант. Там, на първата маса, вече чакаха да бъдат уловени жертвите - синеоки, руси, бели, засмени…
Кратка спивка и ескадроните т.е. двойките потеглиха. В тоя момент Николай хлъцна и спря.
- Стефане!
- Какво? - едва успя да се обърне той от увитата около него рускиня.
- Абе, моята куца!
- Върви бе, върви! Няма да се надбягваш с нея, я!…
КАФЕТО - НОВ НАЧИН НА УПОТРЕБА
Само служилите в едно от кьошетата на България са запознати с вид аборигени, добили популярност сред целокупното население на родината с името кукери. В красивата Кукерландия пред завършващите местната гимназия момичета стоят два пътя: да продължат образованието си или да се омъжат за лейтенант. Всичко друго се счита за фал в живота.
Що се касае до войската, една част от изпратените там млади офицери успяват да се интегрират т.е. да се оженят там и след известно време биват претопени. Друга част минават набързо оттам и в живота им остава кошмарен спомен, който ги стряска и на сън. Трета пък приема съжителството философски и смята, че кукер не е определение, а диагноза.
Та по времето, когато цветните телевезори в България бяха два на половин милион души, един лейтенант събра живота си с прелестно създание от тоя край. Още първата неделя отидоха на гости в селото на момичето. Весо, като очовечен варналия, пушеше вносни цигари и пиеше нес кафе. Естествено, занесе при дядото и бабата и от двете. Хапнаха, пийнаха, мъжете изпушиха по цигара от "чужденешките". Младите набързо изпиха кафето и тръгнаха да си лягат.
- Има кафе и за вас - напомни им дъщерята. - Водата е на котлона.
- Как се пие, ма? - почуди се старата.
- Кат чая ма, мамо!
Зетят се събуди посред нощ и излезе до тоалетната в двора. Бабата предеше ококорена, а дядото ходеше пред къщата като преял кон.
- Абе - изкашля се той, - спя инак като заклан, ама тая вечер нещо…
- Сигурно е от нес кафето - затюхка се Весо.
- Кавето ли?… Кво ще е… Само една паничка изсърбах.
- Паничка ли? - зяпна зетят.
- Ей такава - от длъбочките. Донка нали каза като чая се ядяло. Аз всяка вечер си дробя липов чай. Тая си надробих каве…
ДЯДО КЕЦ И ДРУГИТЕ
ЗАПОЗНАВАМЕ СЕ
Първата реакция, когато го видиш, е като софийския синдром на провинциалистта- срещаш познат на улицата, поздравяваш го, после цял ден се чудиш тоя кой беше. И едва в леглото се сещаш, че е еди-кой си артист или телевизионна звезда.
Нисък, слаб, кьосе с няколкодневни косми по брадичката, с лъскави като стъклени топчета хитри очички... Абе, откъде се познаваме?... След време се усещаш – от Чудомир, естествено! Само протритото сетре и мазното калпаче липсват.
Всички го знаят като дядо Кец. В градчето имаше един тип, наричаха го Гедерето. Не че бе ходил в ГДР, ами се казваше Георги Дончев Радев и се подписваше Г.Д.Р. Та той беше ерген и считаше, че на местна територия няма нищо достойно за хилядарките и високия му интелект и се бе абонирал за всички вестници и списания, които водят рубрика “Запознайте се”. И кореспондираше ли, кореспондираше. Пощальоните го мразеха като чумата – смъкваше им раменете от писма. “И все дебели” – оплакваха се те. Инак бе тракторист. Та той често попадал на приятелки – едната пишела и предлагала адреса на другата на негов приятел. Но тукашните ергенаши не са по амбалажната любов, дай им по-земни работи, а пък и да ги придумаш да пишат, само могат да те изложат с простотията си. И дали да излезе от положение или просто от зевзелък, Гедерето започнал да дава наляво и надясно адреса на дядо Васил, като го представял за тенисист, любител на хеви-метъла, синеоките момичета, талантлив музикант и певец – “местният Васил Найденов”...
И като заваляха едни камари с писма от любовни, та до делови предложения за създаване на рок-състав... Баба Василца отначало припадаше на всяко едно, но тъй като в един момент започна да не насмогва, поразреди на дузина. Сцената долу-горе е такава:
- Дърт пръч!... Дувет ще прави!
- Абе, чакай...
- Чакай! Внуци има, пък на, с Ритонка си пише! Дувет ще прави...
- “Ритон”, ма... то е като вокална група.
Дядо Кец вече познаваше на пръсти цялата естрада.
- Ще ти дам аз една канална група! Пак ще те наколадя на Пеньо...
ДЯДО КЕЦ ПРАВИ ГРАД
Ловът и рибарлъкът са манната небесна за тукашния край. Чрез тях са решени много от проблемите – водоснабдяването, асфалтирането на улиците, дотациите за малките цехчета. А дядо Кец твърдеше, че и обявяването на града за такъв се дължало на едно диво прасе.
- Нещо май ме премяташ – скептично го мярнах аз.
- Абе, човек, там бях. И да ти кажа:никакво прасе нямаше, защото Джако Нереза бе прасето.
- Слушай – притворих очи, - Пеньо да не е забравил някое шише ракия?
/Пеньо беу синът му./
- Ами – поклати глава старецът. – Той такива грешки не прави... Та тръгнал насам големецът, дето прави селата на градове, пък на, нашите не могат да намерят прасе.
- Нали на лов идва? Откъде накъде ще го търсят?
- Бе ти от небето ли падаш? Че тия фазани де ги гледаш на коланите на софийските и други баш началници, да не мислиш, че са фърчали слободно?
- Вързани ли са били?
- Ами, пуска ги Нако Горския от един чувал! На, честен кръст!
- И как стана?
- Облякоха Джако като диво прасе. И шопа го гръмна... Ама чакай, бе, туй не е края! Джако лежал изтръпнал и понеже на страха ушите са дълги, счуло му се, че шопа пак пълни масурите. И скочи.
- Как скочи? – увисна ми ченето.
- Ами на два крака. И изрева:”Недей, ва! Ша ма убийш!”
Нещо ми прищрака и аз облекчено се отпуснах на стола. Ами да, “Угрюм река”.
- Слушай, чел ли си “Угрюм река”?
- Какво е това?
- Книга.
- Аз книги не чета – с достойнство рече дядо Кец. – Там всичко е измислено. Виж, телевизията шашми не прави, там всичко се вижда.
- Там е описана тая ваша история. Само че с мечка.
- Чакай, чакай... – изненада се старецът. – Ти какво – значи аз лъжа?
- Лъжеш, плагиат такъв!
- Плагиат ли? – опипа с езика си той новата дума и тъй като му се видя неприятна, обиди се.
Две седмици не ми говори. Един следобед дойде, седна и задъвка ожесточено горната си джука.
- Слушай, не ти се сърдя... Дето ме нарече тогава... как беше...
- Плагиат ли?
- А... как лесно го каза – завистливо ме измери дядо Кец. – Ама то не било животно.
- Какво животно? – изненадах се аз.
- Ами аз тогава помислих, че е някакво добиче – я магаре, я мисирка.
Той пак захапа устната си.
- Шопът отначало се стресна – бодро продължи – Пък после като бухна да се смее... “Ашколсун, вика, на обществената ви позиция и гражданска активност! Б. ще стане град!” И на, стана...
ПРОФЕСИИТЕ НА ДЯДО КЕЦ
В зорите на своята младост дядо Кец е бил застрахователен агент и сервитьор. Защо се е отказал от първата професия той обикновено обясняваше кратко/особено когато там беше баба Василца/ така:
- Нямаше сметка. Малко пари.
Когато баба Василца отсъстваше, отговорът бе по-пространен:
- Нямаше сметка. Булките бяха по-склонни да плащат месечните вноски в натура. В един момент станаха толкова, че заплатата ми вече не можеше да ги покрие...
Историята със сервитьорството бе разяснявана по-подробно, тъй като не се влияеше от отсъствието или присъствието на баба Куна.
- Чорбаджията ни предупреди:има ли оплакване от обслужването – глоба. Има ли нередности в качеството на храната – плащаме я.
Един ден сяда на масата ми селяндур, от тия дето идват един път месечно на животинския пазар. Занесох му шкембе-чорба. Яде ли яде, па като се развика:
- Келнер! Муха!
Леле, отиде ми надницата! Гледам:наистина, майка му стара... Мозъкът ми щрака. И се правя на тапа, за да спечеля време. Бутам я, обръщам я с лъжицата – голяма, черна муха. И изведнъж ме осени идея! Загребвам я, затварям очи и – хоп! – в устата. Още едно усилие и я глътвам. Отварям очи и невинно казвам:
- Каква муха, господине? Черен пипер беше.
Оня се почеса-почеса по врата и си дояде супата... А аз реших, че повече никога няма да ям мухи...
ДЯДО КЕЦ НА ПАЗАР
Дядо Кец на пазар – това е празник за душата. Върви като герест петел, спира, оглежда стоката, сякаш къта в пазвата си поне хиляда лева. Цъка с език, кърши джуки като че ли доматите, да речем, не са брани днес, а преди няколко месеца. .. Всъщност обиколката му не е за покупка, а търсене на жертва.
Е, днес налита на един, който продава икони.
- Кой ги е рисувал? – пита с подозрително свити очи дядо Кец.
- Аз – клъвва оня.
Лицето на нашия герой се отпуска;очите гледат меко, почти като будала.
- Ами да вземеш да нарисуваш баща ми?
- Снимка имаш ли?
- Нямам.
- Е, че как да го нарисувам тогава? – въздъхва оня.
Дядо Кец опъва хищно врат и си прави кефа на седмицата:
- Че тия светии как си ги рисувал? Да не си ги виждал?...
ЗЛАТНА СВАТБА
Пет-шест бабички и още толкова дядковци в сини дочени дрехи празнуваха “златната” сватба на дядо Кец и баба Василца. Впрочем, празнуваха е неточна дума – всъщност мъжете вече клюмаха разногледи, а женската половина триеха зачервените си очи и скимтяха по загубените си преди десет или двадесет години половинки.
След всяко изтърване на главата си дядо Кец се стряскаше и извикваше:
- Куно ма, Куно!...
Баба Василца ту намествашуе някой изсухлен синьодрешковец на стола му, ту прихлипваше с някоя от дружките си.
- Куно ма, Куно... След толкова години и пред акраните искам...
- Ракията свърши. И мастика няма – бързо обясни тя.
- Не, ма. Един грях искам да си призная.
- Грях ли? – настръхна баба Василца.
- Да... Помниш ли като са взехме...
- Ох, Василе, как да не помня! – изпъшка тя, обвеяна от сладостни спомени.
- Ти се връщаше от чешмата...
- А ти идеше да ме срещнеш от долната махала...
- Да те срещна... Дрън-дрън-ярина! – изсумтя дядо Кец. – Магарето се бе скъсало, него гонех.
- Василе, не думай!
- Тъй беше, ох, тъй беше... Аз извиках “Стой!”... Магарето не спря, спря ти... И на, златна сватба... Ех, живот...
- Василе! – каза зловещо баба Куна.
Приятелките й млъкнаха. Няколко от заспалите акрани се събудиха стреснати и извикаха бодро наздраве...
АВТОМАТ, НО НЕ "КАЛАШНИКОВ"
Затварянето на тролейбусните врати заклещва дебела циганка. Част от нея /по-пищната/ остава вътре, друга - по-малка, но накичена с чанти - навън.
- Ай, мо - обръща се с бялото на очите си към друга от махалата, успяла да седне на задната седалка. - Обади се да отворят, че торбата с хохалите остана вънка.
- Ай, ай - ахва другата. - Ко да напрая? Нали знайш, чи вратите са отомат, мъ?…
И "РАДЕЦКИ" ГОРДО ПЛАВА…
На спирката се карат две циганки. Едната е дребна, сива и слаба като врабец през февруари. Другата - дебела като депутат на трети мандат и с лъскави бузи като министерски мерцедес.
Слабата изнася дълга тирада, изпъстрена с красиви думи като курва, уруспия и мастия, от която към края се разбира, че дебелата е съблазнила мъжа й.
Тя я изслушва със светещи от превъзходство очи и като млъква, хвърля в лицето й следните презрителни думи:
- Ай, виж са мъ! Съдя хохали. Мъж ти да не е куче, чи да яде хохали? Ша доди при мен, я! Щото като ми съ качи, плава ли, плава!…
ПЕТЕЛ – ХЕМ ФРЕНСКИ, ХЕМ ХЕРМАФРОДИТ
Двама цигани разговарят на съседната маса по "стопански" въпроси и то на такъв тон, че искам- не искам ги слушам.
- Имам един гащат петел. Всеки ден ми снася по едно яйце.
- Ай, ти добре ли си, ве? Петел да снася?
- Снася, ве, що не ми вярваш?… Той е френски, ве! Такъв… хемероид, ве!
Другият се замисля над довода и тъй като му се струва основателен, се примолва:
- Амчи дай ми някое яйце от него, че и аз да завъдя хемероиди, ве!…
МУТАНТИ В СЕЛОТО
Кайряците бяха мутантите на селото. Какво семе се месеше там, дяволът ли бъркаше в Кайрячката, но пелтеченето, кривогледството и малоумничеството бяха най-леките им кусури. А се рояха - боже, всяка година и гадина…
Дъртият Кайряк освирепяваше от дете на дете, докато и той заприлича на тях.
Първо ги биеше. Като магарета. Жестоко. Някой се обади в милицията. Извикаха го, "посъветваха" го.
Започна да ги връзва с кучешкия синджир за крушата в двора. Зиме, лете, в пек, в дъжд - кайрячетата скимтят и дрънкат синджира.
Някой пак сигнализира. Пак го извикаха - вече в полицията. Пак го "посъветваха".
Той взе от дума - спря да ги връзва. Сега ги събличаше. Да, бе - дибидюс голи. Съблече го както го е Кайрячката родила и го изгони на двора. Обикаля Кайрячето навън и скимти - зиме, лете, в пек и студ...
Веднъж натирил най-голямото си момче - към шестнайсетгодишен кривоглед тинейджър. Вън - ноември месец. Дъжд, ветрец - както се полага за късната есен… Помръзнало момчето и се шмугнало в тоалетната на комшиите Станкови.
След малко Станковца тича със зор. Влиза като фурия, сваля гащите, кляка. И тогава вижда Кайрячето - голо и не за годините си надарено.
Стрелнала се като диво прасе - гащите като букаи на глезените, портичката на клозета като кошум на врата… И вика:
- Помооощ!…
ПРЕДСЕДАТЕЛ ВЛАЧИ И ЗА В КЪЩИ
Ангел Димов бе строен като Чърчил и къдрокос като Стамболийски. И вървеше по дирите им - засега бе стигнал до председател на местната централа на една от основните политически сили. Отдавна да я бе надскочил, ама пуста лакомия… Тия килограми не се трупат от туршия и зелена маруля.
Връща се господин Димов една сутрин към седем часа от среща с избиратели, която започнала предния ден на обяд и звъни на вратата на апартамента. Жена му била в банята.
- Нали имаш ключ, отвори си.
- Ела, ела - уморено настоял той. - Ръцете ми са заети.
Тя се засуетила пред вратата, мърморейки:
- Какви ли глупости пак мъкнеш…
А Ангел Димов отвън пояснил все така бавно:
- Едно агне и една каса бира.
Отворила, гледа го - подпрял се на стената и стиска корема си.
- Къде са, бе? - ядосала се тя на лъжата.
А той се ухилил и раздрусал сланините в ръцете си.
- Тука, тука…
БЪЛГАРСКИ ЮНАК ПИЕ БАКЪР ВОДКА
За първи път го видях в барчето на почивния дом - грамаден мъж а ла Боримечката, но с меки, добри черти и елегантен костюм. На масата до него седеше хубаво чернокосо миньонче. Секунди след като влязоха в полезрението ми, дойде ервитьорът - натоварен като мотокар. Мъжът поемаше чашите и ги нареждаше край ръба на масата вдясно от себе си - едно, две… десет. А! И пет швепса. За мезетата да не говорим… Оттук нататък цялото заведение вторачи очища в него.
Той сякаш не ги усещаше - пиеше си пиенето и говореше с мадамата. Празните чаши нареждаше отляво. Сервитьорът понечи да ги прибере, но той го спря.
Една… две… девет… Всички спряха да пият, дори да говорят. И май вече го виждаха как пълзи към вратата.
Ами, само се бе поизпотил. Стана, кавалерства на дамата и излезе така, както навярно бе влязъл.
Пред бара се струпа митинг - всички питаха какво е пил. И цъкаха, цъкаха с език - бре, десет руски водки…
После се сближихме. Беше варналия, среден управленски кадър. Жена му бе румънка, от Гюргево.
- Преди да се оженя, веднъж седмично пиех по двайсет водки - разказа ми Георги. - Отидох да искам госпожицата от техните и те ни заведоха на бар. Като ги наредих, па като ги подкарах… Цялото заведение се умълча. Комар да бръмне, ще пукне тъпанче. По едно време пристига барманът и жълт, с пресъхнали устни пита нещо дядото. Жената превежда:"Тоя ще се самоубива ли?" Аз викам:"Кажи му, че ми е хубаво." Обръщам ги, ставаме и изчаткваме едно танго… Барманът пак тича при дядото:"Всичко е за сметка на заведението… Ама слушай, при мен са пили англичани, германци, руснаци, араби, негри, патагонци… Цял свят е лочил при мен. Ама такъв… Отде го намерихте тоя звяр?…"
ЛОШ СЪПРУГ
Димо бе голям местен началник, моабетчия, ловджия и естествено, със слаб ангел.
Веднъж с придворната си свита ударили диво прасе и останали да нощуват в една ловна хижа. Наизвадили юнаците винцето, сръчни майстори разцъркали на жаравата крехки пържолки… Зачервили всички гребените, попели песни - от "Македонско девойче", през "Горо льо, горо зелена" до "Радка-Пиратка".
По едно време Димо се сетил за последния си порок и попитал тежко:
- Гочо, бе! Нали твоето село е наблизо?
- Наблизо е, шефе - услужливо опънал врат Гочо Бутона - сто и петдесет сантиметрово човече с изхвръкнали като сливи очи и уши като орлови криле.
- Там нали има една хубава булка бе… Мария?
- Има Мария, шефе, булка е, ама чак пък хубава… - скептично свил устни Гочо.
- Хубава е, хубава. Разбираш ти от жени, колкото прасе от кладенчова вода.
- Не разбирам, шефе. Хич не разбирам.
- А така. Иди я доведи.
Гочо Бутона послушно се изнесъл навън. Духът на компанията видимо се вдигнал: някои започнали да правят графика кой след кого ще е след като Димо се умори… Булката е ячка, знаят те - ще се умори.
След час Гочо се върнал сам. Пристъпил от крак на крак зачервен от зимния вятър.
- Що си сам, бре? - ядосал се не на шега Димо, настроен вече на друга вълна.
- Тъй де - що не я доведе? - повторили като сърдито ехо и другите.
Гочо свалил калпака си и вдигнал рамене:
- Мария е съгласна, ама мъжът й не я пусна…
|
|
| |